От Фейсбук профила на журналиста Кеворк Кеворкян www.kevorkkevorkian.com                                                  СИЛИКОН    Наскоро

От Facebook профила на журналиста Кеворк Кеворкян

www.kevorkkevorkian.com

                                                  СИЛИКОН

    Наскоро гафът на Лора Куенсберг ни подсети, че в някои връзки ние се намираме в каменната епоха на малкия екран.

    Накратко: Лора, известна водеща от Би Би Си, приготвя изявление с Борис Джонсън във връзка публикуването на неговите мемоари; планувано е то да се излъчи онлайн в най-гледаното време на телевизията  – и внезапно водещата схваща, че по простъпка е изпратила въпросите си, вместо на екипа си, на някогашния английски министър председател. Интервюто е анулирано – и това е напълно естествено по стандартите на една сериозна медия.

    Случката надали е направила изключително усещане на тукашните телевизионни водещи. За тях въобще не е неоправдателно да споделят въпросите си със своите посетители, изключително с политиците. В някои случаи даже ги договарят с по-невъзприемчивите от тях.

    Със сигурност са чували за срамната процедура в предишното на едно сякаш влиятелно предаване на държавната телевизия - да получава по факса въпросите към участниците, и то непосредствено от партийните им централи. Това обаче не пречи на някои идиоти и до момента да настояват, че въпросното предаване е било образец за балансираност. Историята на държавната телевизия е обрасла с сходни подли оценки.

    Подават ти въпросчета, по-късно ти сервират и комфортните отговорчета – а ти единствено ги нареждаш на рафта, който е предопределен за Лъжата.

    Никой няма потребност от стоката ти, само че най-после публиката привиква и към този момент не може да отличи Истината от Лъжата. Това продължава и до момента, само че по-срамежливо, по-дискретно.

    Тук ще вметна една история от фантастичните записки на френския кинорежисьор Жан-Жак Ано – „ Един живот за киното “, („ Колибри “ ). Тя, коства ми се, доста изобретателно припомня и за напъните на тукашните продавачи на неистини.

    През 1998 година, до момента в който търси подобаващи терени и атрибут за кино лентата си за Сталинград – „ Враг пред портите “ – Ано посещава и руски цех за трактори, който по време на войната е произвеждал популярния танк Т-34. Сега обаче той е пред банкрут, въпреки че създава 150 трактора дневно.    

    Ано пита: „ А на кого ги продавате? “

    „ Не ги продаваме “ – дава отговор шефът на завода.

    Ано: „ И какво вършиме с тях? “

    Директорът: „ Подреждаме ги на специфични паркинги. От 5-6 години не сме продали нито един “.

    Подреждат ги, също както нашите телевизионни „ оракули “: те пък създават неистини – а дали някой ги „ купува “, това изобщо не ги интересува.

    Можете умерено да се обзаложите, че забележителна част от днешните телевизионни водещи, включително и някои от най-наперените, въобще не са наясно, кой е основният им проблем. И сигурно доста ще се изненадат, когато научат, че това са техните събеседници.

    Дълги години се бяхме втренчили в силиконовите израстъци на фолк-дивите, до момента в който най-после се примирихме и към този момент ги одобряваме за нещо неизбежно. Силиконът участва в съвсем всяко предаване, той е значим конструктивен детайл – освен образен, а към този момент и изчерпателен, през силикона се търси и открива същността на събеседника/госта.

    Но зазяпани в силиконовите джуки/цици, водещите пропуснаха да виждат нашествието на силиконовите мозъци, съвсем напълно свързани с политическото съсловие.

    Диалозите с политиците ставаха все по-мъчителни – по какъв начин се беседва със силикон, по дяволите. И през днешния ден към този момент те са нетърпимо скучни. Водещите на политически рубрики или излъчвания са телевизионната „ рота на смъртниците “, която би трябвало да издържи издевателствата на силиконовите мозъци.

   Науката към момента не е потвърдила, че прекомерното другарство със силикона поврежда индивида. Но пък всички са забелязали, че значително водещи претърпяват странна смяна – губят своята сензитивност и стават прекомерно толерантни към силиконовите нелепости.

    Преди няколко години силиконови импланти за гърди, френско произвеждане, всеобщо започнаха да гърмят. Все още не е известно нещо сходно да се е случило със силиконовите мозъци – само че това не е гаранция, че и без детонации, те също не предизвикват рискови провали. Тъй или другояче, би трябвало да се внимава с тях.

    Политиците изпитват неутолима потребност да се появяват по малкия екран – това е единственото доказателство, че съществуват. И от дълго време са решили, че тя им е бащиния, защото достъпът им е безграничен. Водещите са безпомощни пред тяхната настъпателност, само че без значение от това считат, че общуването с тях им носи някакви дивиденти – без да си дават сметка, че играят ролята на дефектирала силиконова цица.

    Отдавна са забравени времената, когато политиката се стремеше да прозре в Бъдещето, когато имаше политици, които отмерваха почтено потребностите на елементарните хора. Мнозина от днешните политикани са приели ролята си на  търгаши – като главно се пазарят между тях, а малките екрани безропотно отразяват това. Тяхното лековерие обаче има прекомерно висока цена: хората са трагично отчуждени – освен от силиконовата олелия, ами и от всичко останало, даже и от самия Живот.

    Единици към този момент са тези, които могат да приказват по този начин, че да накарат даже Съдбата да се вслуша в тях.

    Те обаче са изгубили доверието си в малкия екран, за тях това е едно бойно поле, в което бродят мародери, а Смисълът от дълго време е надвит.

    Нашите генерации бяха в действителност привилегировани – в близост имаше обилие от мъдри, надарени, даже шантави по своему хора, единствено трябваше да ги побутнеш, с цел да чуеш невероятни неща.

    Понякога трансферирам мислено въпросите, които съм задавал на моите събеседници – и си споделям, че през днешния ден те напряко ще побъркат силиконовите манекени, а може даже и да им се видят глуповати. Кого през днешния ден можеш да попиташ, примерно - дали от време на време има чувството, че живее в нечий различен живот - и да получиш напряко замайващ отговор.

    В „ ония “ времена беше въпрос на чест да създадеш едно пространство на умните въпроси, на умността въобще. И напъните ти биваха обилно възнаградени – от време на време и по един занимателен метод. Всеизвестна е историята да вземем за пример с Велко Кънев. Той постоянно я разказваше: получава званието „ Народен актьор “ и взема решение да се обади на майка си в Елхово, да й се похвали.

    А тя му споделя: „ Че нали беше „ Събеседник по избор “, къде по-нагоре “.

    Водещите, даже най-скромните всред тях, имаха възприятие за отговорност и се стремяха да измъкнат най-ценното от персоналната история на събеседника си, с вярата то да се трансформира в парченце от Голямата История. Нужно беше единствено да проникнеш почтено в индивида против теб и да го поощриш да доближи до оптималната откровеност и независимост, които може да си разреши.

    Днес, по-съвестните всред водещите просто не знаят, по какъв начин да постъпят в това силиконово пазарище.

    Бих ги посъветвал да употребяват за съдружник мълчанието – да оставят следващия силиконовец да бъбри и да бъбри, до момента в който не се самовзриви като цица.

    Водещите би трябвало да се сетят, че мълчанието е най-убийствения въпрос - то може да стресне даже най-обиграния политически лъжец. Мълчиш си и гледаш под стола му, където очакваш да се оттече нахалството му. Остави го да с удави в локвата, която ще се образува там.

    И брой мислено до пет, преди да зададеш следващия си въпрос – тези пет секунди са грамадно време в телевизионния диалог. И ще са изцяло задоволителни, с цел да лишат бърборкото от лъжливото му самочувствие и да го накарат да се усъмни в себе си.

    Мълчанието – сега само то – може да се трансформира е палачът, който гилотинира политическите лъжци.

    ***